Мария Ландова

Кой е павел койчев и може ли той да си позволи високомерна разходка по „Раковска“? Отговорът е: че кой, ако не Койчев, който може всичко; и къде, ако не в зала „Райко Алексиев“ на „Раковска“. Не че не е правил своите скулптурни приумици на всевъзможни места, но той е от малцината автори, които не се боят от особеностите на експозиционното пространство на залата, умеят да се настанят удобно в него, превръщат го в част от самата експозиция.
Това се случва за пореден път при Койчев, защото известният рецидивист пак го насели със своите си койчевски човеци. Преди време неговите крилати хора от пръчки и коприна, водени от порива си да напуснат своя сив, зазидан в бита делник, хвъркаха из залата и се блъскаха като слепи пеперуди в оберлихта. Днес същите те, или по-скоро техните мутирали тела, дефилират в своеобразно прет-а-порте на суетата в най-новата койчевска инсталация с красноречивото име „Високомерна разходка“. Сюжетът е пределно прост – огромни човеци крачат важно в кръг, натрапвайки високомерно на простосмъртните новите си бутикови дрехи. Мутантите исполини никога вече няма да могат да летят, но по-тъжно е, че дори и насън няма да го поискат. Те са самодостатъчно самодоволни от своите стиропорени тела, от своите стиропорени дрехи и от своето стиропорено самочувствие. Въртят се до припадък, глупаво щастливи в своята кръгова разходка. Красиви и доволни в своя доброволен затвор на затвореното и добре охранявано VIP общество.
Трябва да си много омерзен, но и много добър, за да направиш толкова директен, но и така снизходителен и добродушно-шеговит коментар на измислените елити в домораслото ни общество.
След изложбата „Оникс“, в която извади наяве душата на полускъпоценния камък, Койчев пак се връща към стиропора. Дълги години скулпторът работеше съзнателно и дори демонстративно в нетрайни, мимолетни материали. Той залагаше на трайността на впечатлението – не само за да измести центъра на тежестта от ценността на материала към ценността на смисъла в скулптурата. Съществуваше и съвсем прозаичната причина – нямането на пари. Така се родиха редица запомнящи се проекти като „Торен бръмбар“ край НДК, „Нещо за клонирането“ в село Осиковица, „Черната биволица“ на брега на морето… Но за „Високомерна разходка“ точният материал е точно стерилният стиропор. Та нали изтънчените от изтощителен шопинг лирически герои биха били ужасени от неизтънчените аромати на кирпича: букет от кал, тор и слама.
Какво знаем за стиропора? Произвежда се от зрънца полистерол. Под високо налягане на гореща пара те увеличават многократно обема си и намаляват многократно относителното си тегло. После от тези свръхлеки и евтини гранули се формират опаковките на всичко онова, което консумативното общество потребява…
И Павел Койчев затваря кръга! Потребителите се превръщат в опаковки на самото потребление. Във функция и фикция на нещо лишено от смисъл.
Павел Койчев бе този, който през 90-те превърна същата зала в „Рицарската зала на Камелот“. Кръглата маса беше там. И троновете. Само рицарите липсваха, но тогава още ги очаквахме…
Днес никой не се надява. Дори и Койчев, който може всичко.
„Капитал Light“

9 юни 2006