Павел Койчев: Много държа на усещането за свобода - въпреки.com

По повод своята 75-годишнина Павел Койчев показа три свои скулптурни автопортрета в столичния хотел “Радисън”. Озаглавил ги е с присъщото си чувство за хумор: „Художникът като много, много млад; художникът като млад и художникът като не млад”.

„Правя и хвърлям, защото никой няма нито интерес, нито желание да се бръкне. И аз още като го правя знам, че изложбата като мине и ще го хвърля. Ето това нещо – ще бъдат шест или седем форми – ще бъдат на изложбите и после ще видя как ще ги складирам тук. Иначе – няма да ги направя. Кого да чакам – Годо? Годо ли да чакам? Не мога да чакам, защото ми се прави. Какво да правя друго?”, пита скулпторът Павел Койчев, който в ателието си подготвя нова пластична провокация.

Откъс от разговора с Павел Койчев можете да чуете тук

И продължава: „Усещането за свобода е доста важно, много държа на него. Плащам си за гяволъка. Човек си плаща, всичко си плаща. Добре, че имам жена, която е абсолютно жертвоготовна и деца, и внуци, и така”, казва Павел Койчев. Но го казва не с огорчение, а с усмивка. Защото Павел Койчев е наистина щастлив човек, който обаче не обича да е в центъра на вниманието. Даже няколко пъти се опитва да ни отклони от този разговор и когато идваме в ателието казва: Аз не искам, вие настоявате. За себе си твърди, че никога не е правил нещо по поръчка, не е правил компромис и и винаги е подхождал почтено към работата си. Въпреки, че не отрича известна суета. Но каква е тя, ще разберете след малко.

Започваме разговора за фара в Царево, който се откри преди около месец. Одисеята е дълга. Павката, както всички приятели го наричат, решава да направи нещо тракийско, не точно негово, на мястото на бутнатия предишен фар. Казва на кмета, че ако намерят пари за отливката, ще го направи, като за себе си не иска нищо. Иска само режийни за пътуването до там и за леярната. Кметът опитал да намери средства от местни бизнесмени, но не се получило. И тогава от ГЕРБ дали партийни пари. Но островчето, където трябвало да се направи фарът, бил държавна собственост, а не на общината. С него се разпорежда Пристанищна инфраструктура и предишното правителство не дало разрешение да се направи фарът там. За да не би, може би, славата да отиде за ГЕРБ. „Добре, почнато от ГЕРБ, свършете го вие”, казал скулпторът, но никой не му обърнал внимание. Започнали и писания, че това е езическа богиня или тракийска царица и как може такова нещо.

Скулптурната фигура на тракийска жена.

А как може богиня или царица да държи фар,

пита скулпторът. Църквата и тя се намесила, сливенският митрополит Йоаникий изпратил дълго писмо – не може ли някой български светия да е там, толкова са много те… Как може светец да държи фар?!, пита пък Койчев. Имало и статия в централен вестник, която правила паралел с това защо било станало земетресението в Перник – защото имало кукерски игри?! И в крайна сметка провалили да не се сложи фигурата на острова. Наложило се да промени проекта и вместо пресечена пирамида за основа на скулптурата, трябвало да направи конус. А тя не е направена да е на суша, тя държи фар, казва Койчев, който е омерзен от гнусната история.

Фигурата е тракийка, исках да е тракийско нещо, разкрива идеята си скулпторът. И още в първия момент се сетил за гробницата в Свещари. Десетте кариатиди му направили впечатление. Преровил всичко тракийско – монети и така нататък и се върнал на кариатидите. Но не си давал сметка, че те са по 1,20 метра, а той ги мислел поне за по два. А фарът е пет метра и 70 сантиметра. И като извадил снимки разбрал, че всяка фигура е различна. Добре, че не бил отишъл да ги видя в Свещари, иначе нямало да почне. Те са от камък, съвсем друго третиране на формата, размерът 1,20, а трябвало да отидат на пет метра, лят метал, трябвало да променя много работи, те нямат гръб. „Аз гърба го измислих, променил съм дрехата и основното тия завивки на дрехата. Щях да се откажа, но беше свършило вече, защото трябва да направиш нещо съвсем друго. И бяха писали, че било копие, те не знаят какво е копие, какво е адаптация. Това са толкова елементарни неща. Това и аз не го знам – адаптация ли е, инспирирано ли е, не знам и аз какво да го кажа. Направих го и сложихме го, как стои, какво стои. Отидох вечерта да го видя и за първи път ми хареса. Те ако ме бяха критикували като скулптор, щях да си мълча. Но по такъв гнусен начин – неграмотно, недобронамерено, вкараха партийните неща”, казва Койчев. И пояснява:

„Абсолютно стотинка не съм взел.

Това са само ходенето до Царево, ходенето до леярната. Стотинка не съм взел, няма и да искам. 130 000 лева струва цялата скулптура, това е три тона бронз, не е месинг”, казва той и на въпрос защо го е направил без пари, при това и ругаейки го, отговаря през смях: „Грешката е моя. Грешка е, аз трябва да зная къде се намирам, какъв е дискурсът. Аз между другото отидох на експертна комисия към СБХ да дадат оценка на моя труд. Дадоха оценка 45 000 лева. Това нещо го дадох в кметството, исках да се публикува във вестника, за да знаят хората. И то това е оценка, защото не е все пак абсолютно моя работа, а е адаптация, иначе двойно трябва да бъде хонорарът ми”.

Един вид това е дарение. А на въпрос защо прави много неща без заплащане, Павел Койчев казва: „Какво да чакам? Кой да ми даде, кой да ми купи? Държавата да ми купи нещо? Няма такъв случай. За 25 години имам една откупка от изложба през 1992 година на Националната галерия за 3000 лева – беше за една пластика и това е. И то беше последната им откупка. След това спряха. И аз ако чакам, ми аз поръчки не правя, изобщо не правя поръчки никакви. И фарът не е поръчка, това си е изцяло моя идея, изцяло моя измислица е това. Ни най-малко не се чувствам огорчен. Никакво огорчение нямам. Няма от какво. Нито съм чакал някакви благодарности, нито пари. Нищо не съм чакал. Суетно ми беше, единствена суета ей така – деца, внуци, правнуци да кажат – ето дядо го е правил.

Това ми е единствената суета, която имам.

Има един мост там при Тетевен – каменен мост при Полатен, който прехвърля река Вит. Прадядо съм имал, някъде скоро след Освобождението, кмет е бил и той го е направил и аз сега, там като минаваме, внуците казват – това го е направил прадядо ни. Ето, това е – суета”.

Павел Койчев сподели и за една своя друга суета, заради която отново беше критикуван от художници и изкуствоведи преди години. През 2011 година Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов участваха на Венецианското биенале от името на България, след като страната ни не беше направила нищо за наше национално участие тогава, а от Министерството на културата казаха, че те имат само съгласувателна функция. Павел Койчев обяснява: „Във Венеция исках да отида с „Водна паша”. Но там пак не се намери кой да даде една сума, която е смешна в международен план, за да се отлеят фигурите в материал. Защото те са в стиропор”. Той мислил една седмица да изкара неговата изключително интересна скулптурна композиция с небесния пастир в езерото край Осиковица, тя пък седяла три месеца, а сега е прибрана в някакъв склад. Удържала на бурите, но не се намерило кой да даде пари да отиде във Венеция. Като не се намерили средства, той преглътнал, но кураторът швейцарец Джордж Лукс събрал от ателието, каквото имало. „И при Греди така, и при Хубен, и аз не трябваше да се съгласявам да ходя, но пусто – викам 72-73 години съм, кога ще ми се удаде да отида на Венецианско биенале. Който знае, знае какво е Венецианско биенале като репутация и аз направих компромис. Това ми е и единственият компромис артистичен, който изобщо съм правил. Нещо, което съм смятал, че не трябва да правя, го направих. Е, така от суетна работа, не бях ходил във Венеция. Да, от чиста суета го направих. Възраст такава имах, че сигурно никога няма да ми се отдаде пак, без изобщо да мисля какво ще се развихри. И се развихриха нещата”, признава Койчев и не иска да коментира. Но не може да не отбележи, че много от артистите правят специално за биеналето неща, а не така да се влезе в ателието и каквото има … А и „Обиталището”, което беше пред президентството преди време, можело да отиде на биеналето във Венеция, но нямало кой да финансира.

„Никога не съм бил в стадото, защото не съм стаден човек,

нямам стаден инстинкт, нагон.

Бил съм от предучилищна възраст в пансион. Това са осем години в пансион в Банкя. След това пет години гимназия, две години и нещо казарма и пет години Академия и затова не желая никакви лагери”, споделя Павел Койчев. И посочва една скулптура, който е правена през 1967 година – „Семейството”. „През 1966 година завърших и исках да счупя тези десет години, просто исках да пречупя тези десет години, какво беше – 50-те години гимназия, 60-те ранни – академия. В Академията ни даваха импресионистите със студентска карта да видим. Тоест външен човек не може да види импресионистите през 1966 година”, спомня си Павел Койчев онова време, което за него е било много тежко и като творец, заради различни комисии и идеологически съображения. И през 1967 година иска да пречупи онези предишни години и едно лято взема един сутерен на Сточна гара. „Голяма влага беше, ама бяха две стаи. И така направих там 10 – 15 в гипс направо композиции, в гипс ги работих, останаха 3 – 4, другите се изпочупиха. И преди няколко години тази я направих на голяма, виках да видя как ще стане. И я направих”, казва скулпторът, който смята, че малко хора сега се интересуват от онова време.

„Интересува ме външното пространство, навън да направя нещо, вънка, не толкова природа, може и в градска среда, но вънка да е пластиката. Защото скулптурата и такава да е, като я изнесеш вънка, тя да стои, да не я стопи, да не я изяде пространството.

Скулптурата фактически вънка проличава колко е добра

и ме интересува да правя и така по-мащабни неща”, казва Павел Койчев. Той отбелязва, че е правил скулптури със слама, с клечки, с тор, с кал, защото са без пари, защото е евтино. Как иначе да направи тези големи неща. Разбира се, той се съобразява с какъв материал ще направи дадена форма. „Торният бръмбар” при НДК му хрумнал от детството – тези плетени кошове от царевица. И като му хрумнало тогава, разбрал какво е напипал и успял да направи тези скулптури без пари.

Иначе по отношение на наградите в него няма суета. Даже на неотдавнашната си награда „Златен век” от Министерството на културата по повод 75-та си годишнина гледа с чувство за хумор. „Наградиха ме, добре. Толкоз съм амбициозен, че не може никоя награда да ми покрие, като знам какво съм. Аз знам какво съм и искам да се надскачвам, не награди. Най-спокойно гледам и съм я забравил даже. Това, което съм направил, се е повлияло на някой. Както и на мен са ми повлияли някои преди мен, както и ако аз повлияя на други. Да, доволен съм от това, че на някой си повлиял”, казва Павката с топлота. И тези негови думи не са израз на прекомерно самочувствие. Напротив, той твърди, че не харесва нищо свое. Даже фарът в Царево е харесал едва след като го е видял осветен вечерта. И ни препоръчва да вземем лодка и да го снимаме откъм морето. Иначе се е опитвал няколко пъти да поправя свои скулптури, но нищо не се е получавало. Каквото направи, това е, или трябва да започне отново.

Трябва да не се взимаш прекалено на сериозно и да работиш с удоволствие, въпреки, че моите теми са сериозни, казва скулпторът. „Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това защото

абсолютно всичко го правя максимално почтено

към мен си, към предмета на заниманието. Абсолютно почтено, не съм правил никога компромис, никога не съм правил. И изглежда, важно е човешкото, макар, че за гениите не е важно. Някак си енергията, която влагаш подсъзнателно, тя излъчва. Ако нещо има стойност във времето, че е останало, то е излъчването на това нещо. Формата – хиляди правят кубизъм, абстракционизъм, обаче не всичко има стойност. Излъчването, което вкарваш вътре и то е подсъзнателно. Иначе не става със спекулативното – аз ще направя това и това. И може работата да е по-несръчна, да кажем по-некадърна, обаче, когато има нещо, не знам и аз как да го нарека, то го усеща зрителят по някакъв начин. Макар, че трябва първо да е хубаво изкуство, пък после другото…”, казва с усмивка Павел Койчев и се връща към работите си от стиропор, които после пак ще прибере в ателието. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов, въпреки.com