Мария Ландова
Апостолите са тези, които избраха Бог, но също и онези, които Бог избра… Много често в навечерието на Великден или Коледа, без да ги избираме, ни спохождат дидактично-назидателни филми, книги, спектакли… Връхлитат ни и изложби, които сюжетно, а по-рядко и същностно са свързани с евангелските събития. Тези артефакти обикновено се стараят да вкарат тематично в разпнатия върху прагматизма ни делник доза святост, глътка покой, смирение и съзерцание.
Павел Койчев – един от апостолите на съвременната българска скулптура – е избран и призован да се влее в хора на тълкуващите. Прави го интелигентно, със запомняща се солова партия – изложбата „Преносителят“ в галерия „СИБанк“. Едва ли можем да заподозрем Павел Койчев в рутинно календарно или в преднамерено користно заиграване с темата. Пък и той твърди, че великденският патос е случайно съвпадение. Скулпторът отдавна не е безразличен към дългоухия персонаж, не по-малко интересен от малачките, биволиците, овците и другата твар божия. Преди година Койчев избрал Христовото магаре за свой обект, видяно и тълкувано не само като преносител на тялото божие през пространството, но и на самата идея през времето.
Другият повод главен герой да бъде скромното и непретенциозно животно се оказва книгата на Валери Стефанов „Изгубените магарета“. Дали ще пренася бременната Мария към Витлеем или смразения от предчувствия за Голготата Христос, но магарето престава да е просто транспортно средство. То се превръща в неделима съставност, сраснала се както със събитийността, така и с огромната енергийна и смислова потенция на Смиреността и Саможертвата.
Авторът съпоставя четирите образа, колкото са и тълкуванията на евангелията, но заедно с това и четирите хипостази на своите собствени образни преноси на смисъл. „Разговорът“ напуска линията на разказа от евангелското русло, за да се гмурне в безбрежни философски и естетически дълбини.
Павел Койчев всъщност за пръв път събира на обща „софра“, в едно пространство своите пластични изкушения и страсти. Тук е демонстриран целият койчевски пантеон на форми, материи и открития, онагледявайки логиката, по която произлизат една от друга като матрьошки. Започва от бронзовите фигури – уж тежки, но леки като цепелини. Минава през летящи хора от клечки, плат и въжета, през гипсовите монументално-плакатни опуси та до кубистичния модус на светещите ониксови човеци… Съвършената земност на бронзовото магаре е яхната от божествен кристален конструкт и заедно изиграват класическия синтез на форма, материал и внушение. Магарето е стъпило здраво извън пространството, вперило празните си очи извън времето – еманация на вечност, мъдрост и съвършенство. Върху него е кацнала стъклената витражна фигура на Спасителя – свръхмощен кварцов кристал на космически лазер, фотонен генератор и кондензатор на светлина.
Вторият сюжет е гипсовото магаре. Достъпно и земно, илюстративно- гротескно, с големи тъжни очи то пренася нещо като индианска палатка, шарена шарада, мандала… Натоварено е с нелеката задача да разпознаем божественото в играта, в детството. Третото магаре ни показва какво се случва под повърхността, под кожата – там, където се завихрят силови линии, опънати са нерви и вени, и напрежения.
Четвъртият образ е магарето, освободено от своите пулсиращи системи, свободно от плътта и кръвта. Магарето – идея, но и страст, тлееща в утробата му. То е съставено само от няколко пръчки, напомняйки скална рисунка. Чисто, прозирно, съвършено. В него двете състояния на преносител и пренасян се изравняват. Точно там носеният избуява от самата плът на преносителя във вид на поникнали от хълбока му дървени слънчогледи. Слънчогледи, устремени нагоре…

„Капитал Light„, 16 април 2007 г.