оригинален уебсайт
Отново с Павел Койчев на 68-ия километър на магистралата – в. „Дневник““
Проф. д-р арх. Росица Никифорова „Дневник“ публикува текста на изкуствоведа проф. д-р арх. Росица Никифорова за скулптора Павел Койчев, чиято постоянна експозиция бе открита през уикенда край село Осиковица, на 70-ия километър на магистрала „Хемус“, където се намира къщата по негов проект „Градежът“. Оригиналното заглавие е „Има време за дъжд, има време за изложба на Павел Койчев на открито“. На 28 май 2016 година в арт галерия „Оригиналите“, махала Владовци до село Осиковица, завесата от проливни дъждове е вдигната, за да огрее слънцето удивителната изложба на Павел Койчев. Мирослав Михайлов щедро е предоставил къщата, поляната и гората за произведенията на скулптора, когото цени като явление в световната култура. Мащабът Става дума може би за най-мащабната от многобройните изложби на Павел. Избрал ѝ е име: „Явления и изкушения“. Може да се говори направо за изложение, защото тук е показана и самата гипсотека на скулптора, оттам арт-галерия „Оригиналите“. Полимеризираните гипсови оригинали на поляната са подредени за дълговременно пребиваване на открито. Мащабът е коварен инструмент: владееш ли го, постигаш велико качество и обратно. Изложбата на поляната и в горичката на арт галерията показва стабилното разбиране на автора за размерите на пластична творба в открито пространство. Витае съизмеримост между и на пластиките независимо от […]
Павел и магаретата – „Капитал Light“
Мария Ландова Апостолите са тези, които избраха Бог, но също и онези, които Бог избра… Много често в навечерието на Великден или Коледа, без да ги избираме, ни спохождат дидактично-назидателни филми, книги, спектакли… Връхлитат ни и изложби, които сюжетно, а по-рядко и същностно са свързани с евангелските събития. Тези артефакти обикновено се стараят да вкарат тематично в разпнатия върху прагматизма ни делник доза святост, глътка покой, смирение и съзерцание. Павел Койчев – един от апостолите на съвременната българска скулптура – е избран и призован да се влее в хора на тълкуващите. Прави го интелигентно, със запомняща се солова партия – изложбата „Преносителят“ в галерия „СИБанк“. Едва ли можем да заподозрем Павел Койчев в рутинно календарно или в преднамерено користно заиграване с темата. Пък и той твърди, че великденският патос е случайно съвпадение. Скулпторът отдавна не е безразличен към дългоухия персонаж, не по-малко интересен от малачките, биволиците, овците и другата твар божия. Преди година Койчев избрал Христовото магаре за свой обект, видяно и тълкувано не само като преносител на тялото божие през пространството, но и на самата идея през времето. Другият повод главен герой да бъде скромното и непретенциозно животно се оказва книгата на Валери Стефанов „Изгубените магарета“. Дали ще пренася […]
Високомерната разходка – Павел Койчев в страната на стиропорите – „Капитал Light“
Мария Ландова Кой е павел койчев и може ли той да си позволи високомерна разходка по „Раковска“? Отговорът е: че кой, ако не Койчев, който може всичко; и къде, ако не в зала „Райко Алексиев“ на „Раковска“. Не че не е правил своите скулптурни приумици на всевъзможни места, но той е от малцината автори, които не се боят от особеностите на експозиционното пространство на залата, умеят да се настанят удобно в него, превръщат го в част от самата експозиция. Това се случва за пореден път при Койчев, защото известният рецидивист пак го насели със своите си койчевски човеци. Преди време неговите крилати хора от пръчки и коприна, водени от порива си да напуснат своя сив, зазидан в бита делник, хвъркаха из залата и се блъскаха като слепи пеперуди в оберлихта. Днес същите те, или по-скоро техните мутирали тела, дефилират в своеобразно прет-а-порте на суетата в най-новата койчевска инсталация с красноречивото име „Високомерна разходка“. Сюжетът е пределно прост – огромни човеци крачат важно в кръг, натрапвайки високомерно на простосмъртните новите си бутикови дрехи. Мутантите исполини никога вече няма да могат да летят, но по-тъжно е, че дори и насън няма да го поискат. Те са самодостатъчно самодоволни от своите стиропорени тела, […]
Защо не пишем за необикновеното – liternet.bg
Тодорка Каменова Културата в настоящия момент на България е в застой. Или в подем? Или служи – отново, отново, отново – на политизирани конюнктурни групи? Или на несмущавани непреоценени “светила”, “звезди”, носители на “домашни оскари” в различните области: кино, театър, живопис, поезия и т.н. Трудно е кратко да се отговори на въпроса: изчерпа ли себе си културата като елемент в социалния живот на България? За култура мисля – в момента – като за продукция – каквато и да е тя, от който и да е род на изкуствата – но продукция; продукция-създаване, която е насочена към някого извън автора на произвежданото. Защото винаги е имало самотни и отхвърляни автори. А винаги е имало и много, много занаятчии, смятани за първостепенни големи артисти или величия, често скоро забравяни. * * * Павел Койчев е скулптор – по образование, по основен вид творческа работа, която работи непрестанно, и по социалните изяви на личността си. Той е скулптор-новатор за България. Има ли социално значение една изложба, която е посетена от 5, 50 или 5000 души? Но дори посетената от петима души експозиция е осъзнато действие на художника. Тя е такава и за актьора на моноспектакъл, който е видян от петима души. И защо […]
Павел Койчев и вечността – Митко Новков, в. „Култура“
Фигурите са огромни. И красиви. Мъжете са в костюми, шалчета, филцови шапки – истински дендита. Жените са в ефирни рокли, още по-ефирни шапки, някои с ръкавици. На обувките им – джуфки. Ефектът е неотразим: сякаш си на модно дефиле, fashion review, но от онези най-изисканите, където не всеки се допуска. Блясъкът на модата, блясъкът на мига. 15-те минутки слава. Или 1-та нощ на ‛врява и безумство“: във вихъра си на абитуриентски бал, който е само за онези, младите, докато всички други остават отвън, изпратили лекомислената жизненост на веселие до зори. Но модно ревю или абитуриентски бал – ти, зрителят, си изключен. Стоиш отстрани, подсмърчащ може би. А може би не, но въпреки това Павел Койчев ти дава възможност да се включиш. Включва те с неговата ‛Високомерна разходка“ – вярно, в подножието си, вярно, нищожен си, малък и дребен си, но пък си там, сред големите, сред елита, сред високите гости и още по-високите домакини. Те са безучастни, те са бездушни, те дори не те забелязват – въртят се в своя (си) кръг – високолепни, високоценни, високогледни. ‛Високомерна разходка“. Изобразено е онова – най-мимолетното, най-бързо преминаващото. Макар и огромно, макар и с размах. Потискащ размах. Само че не иде реч за […]
Разкази за биволи – Георги Лозанов, в. „Култура“
Имам малко самодоволното усещане, че стиропореното стадо черни биволи, преди да стъпи в специално направена локва от кал пред хотел „Лилия“ на „Златни пясъци“, е минало през едно мое изречение от 1998-ма: „В поредица от работи, които не без терминологична ирония бихме могли да определим като гигантски инсталации, Павел Койчев деконструира антиномията концептуално-пластично, като извежда пластически чисти концепти“. Признавам си изкушението текстът ми да завърши още тук, защото докато обектът на концептуалното изчезва в непрестанно разширяващото се поле от интерпретации, обектът на пластичното поглъща думите в мълчалива самодостатъчност. А как да говориш за нещо, което ти е отмъкнало и думите, и обекта на думите… Единствената възможност, която виждам, е на свой ред да отмъкна чужди разкази за „Стадото“. В случая съм облекчен, защото мога да започна придвижването по съсредоточените стъпки, които Емил Христов вече е оставил върху видимата повърхност на събитието. Само сапьорската му съсредоточеност е предотвратила взрива от сблъсъка на два авторски безмилостни изобразителни изказа – триизмерния на Койчев и двуизмерния на Христов. Разказът на Христов Фотографският разказ е зарязал актуалното пространство и през лекия жълт вираж на оригиналите води назад във времето, към някакво „кално преди“, където биволите и хората са впрегнати в общо телесно-предметно усилие. Хората се […]
Павел Койчев: Много държа на усещането за свобода – въпреки.com
„Правя и хвърлям, защото никой няма нито интерес, нито желание да се бръкне. И аз още като го правя знам, че изложбата като мине и ще го хвърля. Ето това нещо – ще бъдат шест или седем форми – ще бъдат на изложбите и после ще видя как ще ги складирам тук. Иначе – няма да ги направя. Кого да чакам – Годо? Годо ли да чакам? Не мога да чакам, защото ми се прави. Какво да правя друго?”, пита скулпторът Павел Койчев, който в ателието си подготвя нова пластична провокация. Откъс от разговора с Павел Койчев можете да чуете тук И продължава: „Усещането за свобода е доста важно, много държа на него. Плащам си за гяволъка. Човек си плаща, всичко си плаща. Добре, че имам жена, която е абсолютно жертвоготовна и деца, и внуци, и така”, казва Павел Койчев. Но го казва не с огорчение, а с усмивка. Защото Павел Койчев е наистина щастлив човек, който обаче не обича да е в центъра на вниманието. Даже няколко пъти се опитва да ни отклони от този разговор и когато идваме в ателието казва: Аз не искам, вие настоявате. За себе си твърди, че никога не е правил нещо по поръчка, […]
Виолетовата биволица – Георги Лозанов, в. „Култура“
Ден след Рождество Христово галерия „СИБАНК“ представи пред зала „Балгария“ Виолетовата биволица на Павел Койчев. На откриването Георги Лозанов произнесе следното слово: Уважаеми дами и господа, Преди три месеца, когато за първи пък видях дървената скулптура – тази, която сега е тук пред залата, ми се прииска да са я виждали и други. Особено нещо е естетическият поглед, не само че е напълно лишен от ревност, но фактически не може да остане сам, стреми се да се превърне в поглед между погледите. Така че спешно включих в програмата на галерия „СИБАНК“ – имам удоволствието да съм неин художествен консултант – „Лилавият бивол“ на Павел Койчев. Оказа се обаче, че не е бивол, а биволица – кой по-добре от създателя му ще знае това; че, пак според него, биволицата не е лилава, а виолетова. И най-лошото: че чисто физически не може да влезе в галерията. „Просто не е по мащаба ми“, с иронична горест заяви тогава скулпторът. Трябваше на собствен гръб да установя, че предметността на творбата, дори да не предопределя прочита й, предопределя съдбата й и да затъна във въпроса: може ли изкуството да има съдба извън прочитите си? Не напреднах кой знае колко с отговора му, вероятно защото, вместо […]